ЛИЦАТА НИ
ЦВЕТЕЛИНА:
тъжното ми лице
Ще заплача в тази нощ студена, снежна,
ще ме мъчи спомена за нещо преживяно.
Песента ми ще говори нежна,
без гласа ми, само моето пиано.
От пръстите ми се разплита. Не е глас на чучулига.
Всеки тон се ражда и излита, но до тебе не достига...
замечтаното ми лице
Дай ми, гълъбче, крилата си... високо с тях да полетя.
Дай ми поне за минутка съдбата си, да се издигна тайно над града.
Ще се нахраня с мъничко просо... знам, да литна ще успея!
На някого ще донеса писмо... чиста, бяла с облаците ще се слея!
Не се страхувай, гълъбче... само за малко от високо да зърна...
Няма да замина, гълъбче. Свободата ще ти върна!
лице в застоялост
Отиде си музата последните дни, от забързани крачки и действия.
Студът ли се прокрадна в мен, уви - оставих недописани листи последствия.
Не мога просто да седна, да пиша... в главата ми въртят се други неща.
Остана поезията ми малко по-нисша, между листите направих хербарий цветя.
страхът на лицето ми
Докосвай мойте струни, ала нежно... че свикнах аз да съм сама.
Докосвай ме - да плача с песен, че колко болка в себе си стаих.
И сякаш всяко лято беше есен, и от други звуците си скрих.
Стопли ме в сигурна прегръдка... и ще видиш на китарата сълза.
Като последна струна затрептяла... като струната на моята душа...
БОРИС:
тъжното ми лице:
Не рисува птици песента ти,
тъжна идва от сърцето.
Не е пламък, а е зима...
слънцето на нея е отнето.
замечтаното ми лице:
Ако можех да летя,
да бъда феникс - горе в небесата.
Щях да пея, без да спирам...
да рисувам бодро синевата!
лице в застоялост:
Ще мине време... ще почакам,
мисълта ми е несигурна и плаха.
Музата ми се отби, не се завърна...
просто ми помаха!
страхът на лицето ми:
Дали ще бъда старата картина, потънала във паяжини цяла?
Дали ще бъда думичка непрочетима,
извехтяла страница остала?
Дали ще бъда недописаната песен
в нечий безмузен стих?
Ще се превърна ли във бяла есен... в немайсторски безумен щрих?
Накрая на живота ми ще съм беглец, уморен от всичко, дето е обичал...
На младостта ми аз ще съм вдовец, самотен да съм, Бог ме е орисал.
Цветелина Наумова и Борис Генковски, най-добри приятели,
