На 26 септември Европа отбелязва Деня на езиците. Какъв е смисълът на този празник? Какво е неговото значение за западните хора? А за нас, българите? Какви принципи на общото европейско развитие изразява той? Може ли един език да доминира над останалите в наши дни? Как реагират отделните националности в опита да запазят културната си идентичност в новите условия на равноправие и разнообразие на политики, мнения, традиции? Тези въпроси са ме вълнували в професионалната ми работа като преводач и преподавател по чужди езици.
Идеята за общ език и терминът „лингва франка“ се появяват в Средиземноморието по практически причини - разцвета на търговията. Много преди това, още в зората на цивилизацията, са съществували езици, които са помагали на хората да се разбират: староарамейският е интерлингва в Персийската империя, финикийският в Картаген, арабският в Арабския халифат, класическият китайски в Далечния изток, гръцкият и латинският - за своето време. Днес ролята на лингва франка играе английският или поне за тази част от света, в която живеем ние. (Съществуват региони, в които доминира испанският, руският, арабският или мандарин). Английският добива статут на лингва франка пак по практически причини - разцветът на международните институции и бизнеса, глобализирането на света и масовия туризъм.
Англоцентричността, обаче, е относителна. Колко дълго английският ще бъде „лингва франка“ и дали той не е „лингва франка“ само за западния свят? В последната си публикация британският учен Никълъс Ослър изразява мнение, че дните на световния език се преброени. Той се аргументира с надигането на модерния национализъм, когато страните не използват един чужд език за официален, както някои бивши английски колонии, а налагат употребата на своя местен език. Вторият аргумент на Ослър е, че много малко хора говорят английски като роден език, а използват адаптиран вариант в общуването си. Добър пример за противопоставяне на английския е Ирландия, която се нагърби с нелеката задача да възроди своя забравен език и да го подкрепя чрез строга национална политика и силно европейско лобиране. Друг пример в Европа са автономните области в Испания, които също настояват за задължителна употреба на местните езици. (Най-показателен е примерът с каталонски, но също галицийски и еускер).
Глобализацията налага английския като „лингва франка“, но прави и друго: дава възможност да учим езиците в дълбочина. Английският, който всички използваме, не е роден език, а помощно средство за комуникация в международна среда. Не винаги разбираме неговите поети или учени в оригинал. Английският на летището е лесен, но това не е неговата многопластовост и сложност, а една пригодена за практически нужди форма, за да можем да се разберем помежду си. Вече не е достатъчно да покриваме стандартните сертификатни нива или да се стремим по вътрешна воля към усъвършенстване на чуждоезиковите си умения. Самата работа на нашите емигранти изисква много дълбоки познания, за да се задоволят високите професионални изисквания на чуждото работното място. Наскоро това беше подсказано от оплакването на британски лекар за езиковата подготовка на българските медицински сестри в Англия, чието ниво на владеене на езика затруднява професионализма и комуникацията между сестри и лекари.
Дали дните на английския като “лингва франка“ са преброени - не знаем. Със сигурност, обаче, не трябва да използваме езиците само за да се разбираме, когато пътуваме или когато водим бизнес преговори. Ясно е, че те отварят нови пространства пред нас - други култури, начини на живот, традиции. В това виждаме високото значение на празника 26 септемри: насърчаване на мнoгoезичието. Мисля, че е настъпил нов етап за съвременния човек – трябва качествено да задълбочим познанията си, за да бъдем не само равноправни в общуването, а и конкурентоспособни, да се доближим до стандартите на скандинавските държави, където масовото знаене на чужд език не означава „поназнайване“, а и компетентна професионална реализация за хората.
Рада Ганкова
