Какво вълшебство, каква красота! Празнична
светлина, музика отново стопля сърцето ми, когато се пренеса някъде назад във
времето. Като порта между два свята се издига пъстроцветната дъга, когато си
припомня за теб, Детство мое!
Магия ме отнася към един спомен. Бях
дете! Отново се намирах в оживения лунапарк, препълнен с безброй забавления,
деца, та дори и възрастни. Захарни памуци се мяркаха във всяка ръка, балони
витаеха из въздуха и току-виж някой каже: „ПУК”! Клоуните с големите си червени
носове се щураха насам-натам, а децата ги закачаха. Смях се чуваше отвред,
светлини проблясваха, музика кънтеше. Светът изглеждаше като една въртележка –
смях, забава, игри. Кончета със сребристи гриви, каляски, но не с Пепеляшки, а
претъпкани с деца; виенски колела, светещи като искрици.
Сякаш всичко оживява и ме
привлича да се впусна в безгрижни приключения! Ликува и лудува моята душа,
чувам празничния звън и заедно с него се качвам на кончето. Завъртам се, а
после пак и пак. Хубаво е, препускаме напред, волно се нося с полъха на
попътния вятър.
Защо всичко угасва и нощта се
спуска? Някой ми отне смеха и забавата. Дали злият магьосник ги заключи в
мрака, или просто времето се изниза като броеница и спомените изтляха?
А кончето? Защо скъса своя
синджир и избяга от въртележката? То се променя и става все по-голямо и буйно! А
къде ме отнася то? Усещам как препускаме и тропотът му отеква надалече. Земята
трепери. Виждам птичките, накацали по голите клони, сърничките, зайчетата, но
колкото по-навътре в гората навлизаме, те стават все по-малки и се изгубват в
далечината.
Изведнъж кончето рязко спира и аз
изхвърчавам. Озовавам се на земята. Пред мен се изправя огромно огледало, което
само по вида му мога да позная, че е необикновено. Но какво е то? Страх ме е да
се погледна в него, защото не знам какво ще видя там. Когато се престрашавам,
срещу мен застава една млада девойка с дълги коси и бледо лице. Объркана съм. Кое
е момичето в огледалото?
Кое ли бе? Случвали ли ви се е да
видите някого, с когото от деца не сте се срещали? Вие най-учтиво да го
поздравите, а той ви поглежда странно, сякаш сте паднали от Марс. Ако на нас
не, то да ви кажа, че при мен постоянно се случва. Това, мили мои читатели,
означава, че в живота идва момент, в който ние неусетно порастваме. А може би
не искаме.
Не че някой иска! Възрастните казват,
че след като навършат четиридесет, не броят как се трупат годините. Пораснах,
но искрено да ви кажа, в момента предпочитам това да не се бе случвало. Трудно ми
е във всяко едно начинание. Когато бях малка, всичко беше лесно като песен. Всеки
ме хвалеше, обръщаха ми повече внимание и нещо много важно – никак не ме
вземаха на сериозно. Това ме дразнеше изключително много, но като се замисля
сега как се преобърна всичко и какви големи очаквания започнаха за имат към
мен, понякога стигам до извода, че ме вземат за вундеркинд.
Но не, това съвсем не е така. И аз
като всеки тийнейджър мечтая волно да препускам и да мятам крачоли до шир
безкрайна. Мечтая за своя любовна история, в която някой млад джентълмен да ме
покани на среща в някой ресторант на върха на Айфеловата кула или пък да ме
повози на венециански гондоли. Кой би отказал такава романтика?
Вероятно това ще се случи, но със
сигурност моето смело конче – детството, никога няма да се завърне върху
въртележката. Безгрижните звънчета заглъхват, светлините избледняват, но аз
знам, че кончето не се е изгубило. То е в мен – буйно, търсещо, смело. То е
моят извор на вдъхновение, моята същност!
Виктория Комитова, 8.а клас, СОУ „Св.
Климент Охридски”, гр. Троян
