• Място на свободен дух и модерни решения


       Имаше едно време един панаир.Той беше като всички останали панаири. Нищо особено и интересно за него, просто едно от ония места, дето хората ходят да се возят на виенско колело и да се тъпчат със захарен памук и бонбони. Нищо особено и интересно.
       Панаирът се намираше на една поляна извън града и беше собственост на един старец, на когото казваха Татко Карло.Освен него там работеха и живееха още няколко човека: вещицата-ясновидка-гледачка маг Саломе, куцото джудже Давид, двамата цигани Изабел и Жони и едноокия Андрей, който се наливаше с водка денонощно.
        Да, тия сигурно ви звучат интересно, но те не са нищо особено. Особено имаше, но то беше другаде.
        Като всеки панаир и този си имаше обичайните атракции. Имаше водно стрелбище с малки жълти патенца. Имаше батут и надуваем замък. Имаше голямо виенско колело. Имаше и разни въртележки: въртележка с влакчета, въртележка с люлки и въртележка с дървени кончета.
        И именно там бе особеното – въртележката с дървени кончета. На външен вид те не бяха по- различни от всички други дървени кончета по света. Не бяха големи, нито малки. Не бяха и много красиви. Бяха боядисани с бяла блажна боя и изрисувани с черна блажна боя. Обаче те бяха особени, различаваха се от другите дървени кончета. Но разликата не беше отвън, тя беше вътре.
       Тия дървени кончета имаха души. Това беше разликата. Някак си те имаха души. И някак си техните родени свободни души бяха затворени в дървени тела. Тела, които не можеха да мръднат. Тела – затвор.
        Коя душа обаче иска затвор за себе си? Никоя. Всяка душа иска свобода. Свобода искаха и душите на нашите дървени коне.
       Времето минаваше. И колкото повече време минаваше, толкова повече тия души не издържаха в мрачния затвор и искаха да летят свободно (въпреки че още не знаеха какво означава свободата).
       Времето минаваше. И постепенно мъртвите дървени тела на тия кончета започнаха да усещат и да чувстват. Усещаха, когато малките дечица се качват на гърба им. Усещаха и малките им, лепкави от захарен памук ръчички.Усещаха щипещия студ и пронизващия вятър. Усещаха и топлите слънчеви лъчи, и малките капчици дъжд. Усещаха и черен страх в себе си. Усещаха и въртележката. Усещаха как по цял ден се въртят, и въртят, и въртят.. Едно и също, едно и също всеки ден… Без право на промяна.
       Но промяна имаше.
       Освен че започнаха да чувстват, тия нашите кончета започнаха и да чуват какво става около тях. Чуваха разговорите на хората, които посещаваха панаира. Чуваха детските викове и смях. Чуваха как Татко Карло се кара на циганите. Чуваха клетвите и проклятията на Саломе. Чуваха и псувните на пияния Андрей.
        Един ден дървените кончета от въртележката дори прогледнаха. Техните дървени, боядисани в черно очи видяха света наоколо. Видяха го и го поискаха.
        Поискаха изпотъпканата поляна, на която стоеше тяхната въртележка. Поискаха прашната и мръсна улица, която водеше към града. Поискаха и ония зелени хълмове насреща, дори видяха свободата си там. Поискаха и синьото небе, то да е единствената им граница.
        Да, поискаха всички това, но не можеха да го имат, не можеха да стигнат до желаната свобода. Първо, защото краката им бяха дървени. Второ, защото се страхуваха точно толкова, колкото се и възхищаваха от света около тях.
        И си останаха на въртележката. И продължиха да се въртят, и въртят, и въртят…
        Една вечер, тъкмо по здрач, през панаира премина един истински, жив кон. Едно бяло, красиво конче мина през панаира. Навярно бе избягало отнякъде, без ездач, скъсано въже висеше от врата му. Подтичваше в галоп и едва ли то самото знаеше къде отива. Но със сигурност то само избираше това незнайно място, където отиваше.
        Бялото конче мина и покрай виенското колело, и покрай караваните на Татко Карло и на Саломе, покрай караваните на Жонито и Изабел, и покрай караваната на мъртвопияния Андрей. То мина покрай стрелбището и батута. Мина покрай влакчето и люлките. Мина и покрай въртележката с дървените кончета.
         И в момента, в който те го видяха с дървените си очи, се случи  нещо. Всичкият страх, който държеше ключа за затворените души на нашите кончета, се изпари… Те видяха това, което искаха да бъдат. И техните дървени крачета се съживиха. Те целите станаха от плът и кръв. Само няколко секунди след това вече тичаха по поляната към улицата, по хълмовете нагоре, към тяхната единствена граница – небето.
        Но чуйте нещо за хълмовете. Не мислете, че зад тях имаше нещо кой знае какво. Не. Нямаше. Но бившите дървени и настоящи живи кончета сами избраха тия хълмове и онова зад тях. Вече избираха сами къде да отидат. Пътят до хълмовете и зад тях беше тяхната свобода. Те се освободиха от безкрайната въртележка. Бяха свободни вече. Те  носеха душа в себе си, те пожелаха свободата, пребориха страха си и получиха свободата си.
        А сега най-важното нещо. Ние хората страшно много приличаме на тези кончета. На дървените кончета от въртележката. Обществото е нашата въртележка. По цял ден ни върти, и върти, и върти… Прави ни дървени и слепи. Кара ни да се страхуваме от всичко. Кара ни да се страхуваме да не изгубим и малкото, което имаме. Кара ни да се страхуваме да следваме мечтите си. Ограничава ни и отнема свободата ни.
        Но ние можем да се борим срещу това. Можем да преборим страха, стига да знаем какво искаме да бъдем. Можем да се отървем от страха, да го изкореним, да се освободим. Стига да поискаме.
        Ние искаме. Ние избираме.
        Вие какво избирате? Да си останете дървено конче от въртележката или да се превърнете в истинско, живо, свободно конче? Конче, което тича към хълмовете и към небето. Небето - единствена граница.

Деница Бакърджиева, 12.а клас, СОУ „Васил Левски”, гр. Троян


Учебни ресурси в електронен вид

Националният образователен портал предоставя достъп до учебни ресурси в електронен вид. Той е част от така нареченото Е-обучение.
ТУК можете да намерите всички курсове, които предлага този БЕЗПЛАТЕН портал (по всички предмети).

Безплатен многоезичен ONLINE речник