Стои Къкринското ханче, приведено под тежестта на годините.
Стои и пази спомена за великия син на България, който често отсяда тук по време
на многобройните си обиколки из страната. Времето е спряло. Сякаш току-що е
свършило заседанието на тайния революционен комитет и наоколо още отекват
думите на Апостола за свобода, за смърт, за саможертва в името на родината, в
името на „чиста и свята република“.
Стои Къкринското ханче, приведено под тежестта на срама.
Стои и разказва за човешката низост, за предателството, за падението на един
народ...
„Народе????“! Защо
предаде своя „един син“, своя Апостол? Защо не го опази? Защо се скри? Защо не
го спаси? Защо не знаеш къде е гробът му?
Много въпроси! Много, точно като въпросителните, които
поставя Левски в своя бележник. А отговорите? Отговорите са нелепи оправдания
за робския дух, за човешкото падение, за позора.
„Народе????“! Ти сам
създаде своя Апостол. Роди го в най-тъмните години на робството. Роди го,
защото имаше нужда от пробуждане, от борба, от спасение. И той те разбра, чу твоя
вик за помощ, захвърли монашеското расо и ти се посвети изцяло. Посвети ти се
до такава степен, че изрече думите: „Ако печеля, печеля за цял народ, ако
загубя – губя само мене си“.
Левски пое по прашните и трънливи пътища на България, за да
засади семената на непокорството, на борбата:
...говореше
тайно за ближний преврат,
за
бунт, за свобода, за смъртта, за гробът
и че
време веч е да въстане робът
„Народе????“! Ти слушаше жадно своя Апостол! А той говореше
ли, говореше. За справедливост, за свободна държава, която се владее от силата
на правото, където всички са равни пред закона и делото народно е свещено.
„Народе????“! Ти се
пробуждаше бавно. Ти беше живял пет века в оковите на робството. Идеите за
борба, за саможертва, за свобода не бяха
понятни за робските души. Ти беше свикнал да си управляван, тъпкан, унижаван.
Много твои чеда чуваха думите на Апостола и тръгваха след него, но трябваше
време, много време...
„Народе????“! Ти
предаде своя Апостол! За теб, за твоето избавление, Левски увисна на бесилото
„със страшна сила“. И като че ли чак когато гарванът заграчи „грозно, зловещо“,
ти разбра какво си загубил. Чак тогава прозря, че Левски е велик, неповторим,
единствен. Осъзна своята безпомощност, своята обреченост, своя позор. Осъзна
всичко това и заплака.
Левски принесе себе си в жертва пред олтара на българската
свобода. „Той биде обесен“, но никога не умря. Извоюва безсмъртие за чистия си
образ, за великите си идеи, за светлите си идеали!
Въпреки черното бесило, великият син на България е жив. Той
е по-жив дори от най-живите! Във всяко
българско сърце, във всяка българска душа има определено специално място за
него. Защото всяко следващо поколение има нужда от своя Апостол.
И докато майките
разказват на своите чеда за „лъвския“ скок, за дeлото на Левски, а бащите ги вдигат на
раменете си, за да поднесат цвете пред паметниците му, теб, народе, ще те има!
Ива Петкова, 11. клас
